Димитър Маринов

Роден е като Петко, на 14 октомври 1846 г., в с. Армалуй, в семейството на Върбан и Найда Мъцанкьови. Скоро след раждането майка му умира и бащата дава сина си на бездетно семейство. Ломският търговец Марин Бонов Стамболията и съпругата му Вълкана осиновяват новородения Петко, когото прекръстват на Димитър.

Първоначалното си образование Димитър Маринов получава в ломското училище при Кръстьо Пишурка. През 1864 г. напуска Лом и заминава за Рилския манастир, където става послушник и ученик на Неофит Рилски. На следващата година се завръща в Лом и завършва класното училище. През лятото на 1868 г., подкрепен от своите учители Кръстю Пишурка и Никола Първанов, продължава образованието си във Военно-медицинското училище в Цариград. През 1873 г. завършва с отличие Белградската класическа гимназия. Владее гръцки, немски и френски език. При завръщането си в България отново учителства в Лом. На 7 февруари 1878 г. Димитър Маринов се венчава за Виктория, дъщерята на Кръстю Пишурка. Имат шест деца – пет момичета и едно момче. В периода 1878 – 1882 г. е председател на Ломско-Белоградчишкия окръжен съд и народен представител в Учредителното събрание (1879). От 1888 до 1893 г. е директор на Русенската мъжка гимназия, а през учебната 1893/1894 г.  – на Софийската девическа гимназия; за кратко е директор на Народната библиотека. Сътрудничи активно на различни периодични издания, редактор е на сп. „Религиозна литература“. През септември 1900 г. заминава за Цариград, където работи като главен редактор на екзархийския вестник „Вести“.

През септември 1903 г. Маринов сбъдва отдавнашното си желание – да се посвети на етнографията. Той се прибира със семейството си в София и по покана на министъра на Просвещението Иван Шишманов заема длъжността „заведующ етнографски отдел в Народния музей“, а след обособяването на самостоятелен Етнографски музей става негов директор. След пенсионирането си през 1908 г. съчетава книжовната си и журналистическа дейност, участва в политическия и обществен живот на страната. През 1914 г. се оттегля в Лом и продължава работата си по събраните етнографски материали. Най-стойностният му труд – списанието „Жива старина“ – той издава в 7 бр. от 1891 до 1914 г. Периодичното издание съдържа ценни сведения за народните обичаи, вярвания и суеверия, за известни възрожденски родове от Северозападна България, народни приказки, песни и пословици. Димитър Маринов е автор и на „История на българската литература“ (1887), „Басненик“ (1894), „Как е създадена българската екзархия“ (1898), „Евтимий патриарх Търновски“ (1900), „Стефан Стамболов и новейшата ни история“ (1909), „История на град Лом и Ломска околия“ (1944), „Спомени из моя живот или моята биография“ (1992) и др.

През 1921 г. Димитър Маринов приема свещенически сан и постъпва в Кремиковския, а след това в Куриловския манастир. След смъртта на неговата спътница в живота Виктория, през 1927 г., Маринов се оттегля от обществения живот. Умира на 94-годишна възраст, на 10 януари 1940 г. в Рилския манастир.

–

Литература

Василева, М. Димитър Маринов – изследователят на живата народна старина. С., 1996.

Маринов, Д. Спомени из моя живот или моята автобиография. С., 1992.

*Снимката е от личния архив на Христо Вакарелски и е притежание на ДА “Архиви” (BASA-2072K-1-244-20-Dimitar Marinov.jpg).