ИЕФЕМ-АЕИМ, арх. № Р-412 – Бабинден, неизвестно. Заснел Д. Карастоянов, нач. ХХ век.
На 08.01 според народния празничен календар се отбелязва Бабинден. Той се празнува от бабите акушерки – тези, които помагат при раждането и полагат грижи за здравето на новородените, малките деца и на родилката. Всъщност възрастната жена заема специално място в традиционната култура, особено преди повсеместното навлизане на съвременната медицина в България. На някои места за нея се използва синонимът „стара майка“, което показва ръководната ѝ роля и дълбокото уважение към бабите от по-младите в семейството. Също така денят е отреден за предпазване от детската болест „бабици“, „сърдешница“, „мехурки“ – стомашна болест, придружена с колики.
Бабинден се чества навсякъде, като е наситен с обредни действия. Това е последният ден от Водиците (Йордановен и Ивановден). Основните празнични компоненти са: къпането на децата от бабата, трапезата, която тя дава, и къпането на бабата.
Още от Богоявление бабата приготвя масло (прясно биволско или кравешко), мед, просо, китка от здравец и червена вълна. Сутринта на празника тя тръгва да обхожда домовете, в които е бабувала. Първо къпе всяко дете, което е изродила (бабинче), на по-големите деца умива очите, а на момите и младите булки поръсва против уроки. Бабата мазва малко мед по челото на бебето, слага от вълната (на момиченцата – на главата, на момченцата – на брадата) и нарича:
Да се румениш като таз вълна, да се гоиш като туй просо. да се роиш като пчели по пчелишник!
В някои краища на страната (напр. Панагюрище), като окъпе детето, бабата маже с масло и просо перчема му, на момченцата докосва брадата и мустаците с бяла вълна – в случая символ на старостта. И благославя:
Да побелееш като бялата вълна, да остарееш като Рила и Стара планина, да се гоиш като прасенце, да си здраво като здравец!
Сутринта на Бабинден бременната или вече майката на дете до тригодишна възраст става рано, та децата ѝ да са ранобудни и работливи. Отива в дома на бабата, за да засвидетелства почит и уважение към нея, и носи китка босилек с варак (много тънък лист от злато, сребро, мед и др., който се употребява за украса), сапун, котле с вода и пешкир. Тук тя целува ръка на бабата, полива ѝ да си измие ръцете, закичва я с китката и ѝ подарява пешкира. Бабата поръсва родилката със кръстената от Йордановден вода, която пази вкъщи.
По обед жените, на които бабата е бабувала, отново отиват в дома ѝ. Всяка носи прясна погача, печено месо, млечна баница и бъклица червено вино. Бабата също е сготвила различни гозби, присъщи за сватба или кръщене. Започва истинско пиршество и бабата седи начело на трапезата. Яденето е съпроводено с много песни и шеги със закачливо-еротично съдържание, които са свързани със символичното стимулиране на женската плодовитост. След шумното и весело угощение често към празненството се присъединяват и мъжете. Играе се хоро, което води бабата.
Къпането на бабата заема важно място в обичайно-празничния комплекс. То се извършва навсякъде, като на места се нарича „влечугане“. Качена върху „колесар“ (кола на две колелета), водят бабата на реката или на селската чешма. Жената е облечена с дебели дрехи и е закичена с наниз от червени чушки и пуканки. Четирима мъже отпред теглят, а четири жени отзад бутат колата, за да стигнат до уреченото място. Всички участващи окъпват бабата, като я поливат с малко вода или я пръскат. След това пак тържествено с музика, песни и хора я връщат у дома й, като я внасят на ръце.
В периода на социализма настъпват значителни промени. Религиозните празници и голяма част от традиционните обичаи са отхвърлени или са обновени така, че да отговарят на нуждите на новата власт. В този контекст през 1951 г. Бабинден, по стар стил 21 януари, е обявен за Ден на родилната помощ – става професионален празник на акушерките и гинеколозите. Днес народният празник е лишен от много от обредите си. Продължава да се отбелязва най-вече по инициатива на читалищните групи, като отново е свързан с много смях и веселие.
Използвани източници:
Баева, В., Тончева, В. 2019. Голяма книга българските празници и обичаи. София. Издателство “ПАН”.
Вакарелски, Хр. 1974. Етнография на България. София. Издателство Наука и изкуство.
Василева, М. 1985. Зимни празници и обичаи. В: Генчев, Ст., Василева, М., Стойкова, Ст. (съст.). Етнография на България, Т. 3. (Духовна култура). София. Издателство на Бълфарска академия на науките. 95-110.
Маринов, Д. 2003. Празниците по месеци: Голям сечко, Големина, Януари. В: Василева, М. (съст.) Избрани произведения. Т. 1, част 2 (Религиочни народни обичаи). София. Издателство “Изток-Запад”. 23-147.
На 07.01 православната църква отбелязва Събор на св. Йоан Кръстител. Заради неповторимото си служение, трагична смърт, забележителна нравствена чистота и аскетичен живот, светецът има особено място в проповедта и живота на Църквата. При кръщението мнозина виждат идването на Христос, но само св. Йоан е видял, че това е въплътеният Господ. Мнозина са видели и Светия дух, който слиза от небето във вид на гълъб, но само той е разбрал, че това е Светият дух. Мнозина са чули гласа на Господа, когато свидетелства за своя син, но само той ясно разбира това свидетелство, докато за другите това е било просто гръм, който се е понесъл над водата. Мнозина са гледали небето, но само той е видял, че небето е отворено за човешкото спасение.
Св. Йоан Кръстител е почитан от българите. Този ден е наречен Ивановден. Йордановден (06.01) и Ивановден (07.01) поставят края на Мръсните дни (от Коледа до Богоявление), когато се вярва, че през нощта бродят караконджули, вампири, болести и душите на умрелите. Тогава приключват маскарадните игри, свързани с несигурното и опасно време по време на прехода между старата и новата година. В Североизточна България на този ден се поставя краят и на обредния цикъл Коледуване. Тогава ергените, които са били коледари тържествено отвеждат своя водач на селската чешма, кладенец или друг водоизточник, за да го окъпят. След това от своя страна той устройва угощение у дома си.
Йоан Кръстител се приема за покровител на побратимството и кумството – наричан е още Кум Иван. В традиционния период между семейството на кумовете и техните кумци се създава родство, приравнявано дори с кръвното. По традиция младоженците гостуват на кумовете си и им носят краваи, вино, ракия, млин (баница) и месо. От своя страна кумовете ги гощават богато. Кумът ритуално къпе младоженците в реката за здраве – продължават да се изпълняват обичаи и обредни практики, свързани с представата за целебна и пречистваща сила на кръстената на Йордановден вода. Вярва се, че окъпаните няма да настинат, защото водата вече е осветена, пречистваща и каляваща.
Ивановден символизира новото начало, пречистването и духовното обновление. Денят е изпълнен с радост, благодарност и уважение към ближните. В наши дни това е и личен празник за над 320 хиляди именици.
Използвани източници:
Баева, В., Тончева, В. 2019. Голяма книга българските празници и обичаи. София. Издателство “ПАН”.
Вакарелски, Хр. 1974. Етнография на България. София. Издателство Наука и изкуство.
Василева, М. 1985. Зимни празници и обичаи. В: Генчев, Ст., Василева, М., Стойкова, Ст. (съст.). Етнография на България, Т. 3. (Духовна култура). София. Издателство на Бълфарска академия на науките. 95-110.
Маринов, Д. 2003. Празниците по месеци: Голям сечко, Големина, Януари. В: Василева, М. (съст.) Избрани произведения. Т. 1, част 2 (Религиочни народни обичаи). София. Издателство “Изток-Запад”. 23-147.
ИЕФЕМ-АЕИМ 339 – Водосвет на Йордановден в с. Павелско, Пловдивско. Началото на ХХ век. Фото Братя Кацарови – Пловдив.
Йордановден (06.01) e денят, когато Йоан Кръстител кръщава Исус Христос във водите на река Йордан. Празникът се нарича още Богоявление, защото Бог се явява на света в трите си същности. В богослужебно отношение веднага след светата литургия се извършва Великият водосвет – извън храма, на река, извор или друг водоизточник. С осветената вода се поръсват богомолците, а някои от тях дори се къпят в ледените води. Затова народното название на празника е Водици.
Народните вярвания и обичаи са свързани с множество практики. Вечерта срещу Йордановден се нарежда третата, последна кадена вечеря (първата е на Бъдни вечер, а втората е вечерта срещу Нова година). Стопанките омесват обредна пита. Според народното вярване през нощта срещу Богоявление небето се отваря и всичко, което праведният човек си пожелае, Господ ще му го даде. С Богоявление завършват т.нар. погани, мръсни, некръстени дни (от Коледа до Йордановден). Започва периодът на годежите и сватбите (до Заговезни).
На кръстената вода народът приписва целебна и пречистваща сила, затова в нея се къпят болните хора и домашните икони, а също имениците. Момите ритуално си измиват лицето и ръцете, за да бъдат бели и червени през годината. Всеки взима част от светената вода и я занася в дома си, като през цялата година се пие от нея за здраве.
Там, където след водосвета кръстът се хвърля във водата, мъжът, който го извади, обикаля и благославя селото с него, а в замяна получава дарове от хората. Най-разространеното поверие в тази връзка е, че ако кръстът или китката, с която се ръси, замръзнат, годината ще бъде плодовита и здрава. За богата реколта на нивата след Великото водоосвещение стопаните мият лемежа (желязната част на ралото) във водата.
Йордановден е един от най-почитаните християнски празници у нас. Все още са се запазили различни местни традиции с локално значение. Това показва жизнеността, разнообразието и силното влияние на народната култура и днес. По традиция на следващия ден след Богоявление Църквата отдава почит на Кръстителя на Сина Божи – св. Йоан Предтеча. Затова този празник е известен като Ивановден и също е част от Водици.
Използвани източници: Боянова, М,, Илиева, Р., Кънев, Ст. 2024. Готови ли сте за Коледа?. София. Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН.
Вакарелски, Хр. 1974. Етнография на България. София. Издателство Наука и изкуство.
Василева, М. 1985. Зимни празници и обичаи. В: Генчев, Ст., Василева, М., Стойкова, Ст. (съст.). Етнография на България, Т. 3. (Духовна култура). София. Издателство на Бълфарска академия на науките. 95-110.
Лефтеров,Ж. 2023. За християнския празник Богоявление и неговото отбелязване в Калофер: история и съвременност. София. Издателство на Нов български университет.
