1892 г. – в София се създава Народният музей, един от основните отдели на който е Етнографският.

1906 г. – музеят се отделя като самостоятелен под названието Народен етнографски музей (НЕМ). Негов първи директор е Димитър Маринов. Заслугата за обособяването на етнографски музей е на тогавашния министър на образованието проф. Иван Шишманов. В продължение на 48 години високо ерудирани специалисти градят Народния етнографски музей по образец на западноевропейските музеи. И само за 20 години те успяват да съберат огромна веществена колекция, сочена за една от най-богатите и разнообразни колекции на Балканите. В музея работят такива изявени изследователи и общественици като Димитър Маринов, Антон Попстоилов, Евдокия Петева-Филова, Стефан Костов, Кръстю Миятев, Христо Вакарелски, Любомир Милетич и др. Музейният живот привлича и други известни представители на българската интелигенция, сред които писатели и поети като Иван Вазов, Дора Габе и Елин Пелин, композитора Добри Христов, художника Иван Мърквичка, изкуствоведа Асен Василиев.

Димитър Маринов, Евдокия Петева и Христо Вакарелски

Димитър Маринов

1944 г. – София преживява най-тежките въздушни нападения. Бомбардировките на 10 януари и 30 март са най-масирани и разрушителни, те завинаги променят облика на столицата. В праха на руините е и Народният етнографски музей. В спомените си за тази трагедия Христо Вакарелски пише: „В началото на октомври се явих в София в „музея“… Но, никакъв музей нямаше… Изгорял беше до дъно!… И така, започна проверката на музейното имущество, което още по мое време, в началото на м. май 1941 г. беше поместено в сутерена на Първа девическа гимназия на ул. „Цар Шишман“… Евакуираните материали в Първа девическа гимназия се оказаха плувнали във вода от разрушената водна инсталация и канализация.“ Като директор на Народния Етнографски музей Христо Вакарелски поема отговорността да възстанови унищоженото културно наследство. Години наред служителите на Народния етнографски музей в лицето на Райна Кацарова-Кукудова, Евгения Лепавцова, Мария Тодорова-Велева, Росица Ангелова и др. обикалят всички краища на страната с единствената цел – да събират етнографски вещи за бъдещите колекции на музея.

1947 г. – към Българска академия на науките се основава Институт по народоука, който през 1949 г. се обединява със съществуващия Народен етнографски музей. Така се поставя началото на Етнографския институт с музей при БАН. Негов първи директор е акад. Стоян Романски.

Княжеският дворец

1954 г. – Националният етнографски музей е настанен в бившия Княжески дворец – една от най-старите и с най-интересна история сгради в София. До днес музеят се помещава в източното крило на Двореца, където са били спалните стаи, приемните и личните кабинети на царското семейство.

1873 г. – върху основите на унищожената от пожар през 1816г. сграда на Сарая на пашата е изграден новия Конак, в чиито подземия е осъден Васил Левски. Централният вход с голям балкон над него съществува и днес, но преустроен.

1879 г. – сградата става резиденция на княз Александър I Батенберг. По негова заповед през 1880-1882 г. е извършено първото преустройство на сградата – от архитектите Румпелмайер, Колар и Майерберг. В навечерието на 1883 г. там се провежда първият дворцов бал.

1893-1895 г. – Дворецът претърпява ново преустройство през  по план на австрийския арх. Грюнангер – разширен е с Източното крило. Сградата съдържа елементи на ренесанс, виенски барок, напомня на френските дворци от ХVІІІ в.

40-те и 50-те г-ни на ХХ в.  – в сградата са пребивавали МС на НРБ и Висшата партийна школа.

1978 г. – сградата е обявена за Паметник на културата от национално значение.